В началото на септември 1944 г. – 9 месе..." /> Самолетът на лейтенант Плеханов – vestitel.info

От мрежата

Публикувано на June 11th, 2017 | от Vestitel

0

Самолетът на лейтенант Плеханов

В началото на септември 1944 г. – 9 месеца преди края на Втората световна войските на Трети украински фронт преминават река Дунав и навлизат в България. Като част от конфигурацията на антихитлеристката коалиция в бойните действия на Балканите се включват и три български армии. А част от съветските войски остават у нас, за да изпълняват различни военни задачи, свързани с разгрома на немско-фашистките сили, разположени в България, Гърция и Сърбия.

За подкрепа на сражаващите се в небето над страната ни долитат съветски самолети. Край Бяла Слатина в местността “Агино Бранище” е базиран 861 бомбардировъчен авиополк на червената армия.

На 24 септември една ескадрила от полка получава задача да разузнае от въздуха за движението на германските сили. Според оперативните данни самолетите трябва да излетят за летище Божурище, оттам да прелетят до Пловдив, след което да се завърнат в базата край Бяла Слатина. Поставената задача е изпълнена. На 26 септември 1944 г. две от бойните машини, пилотирани от ст. л-т Лисничи и л-т Плеханов поемат курс от Пловдив за летището на ескадрилата.

Ето какво си спомня за този полет щурманът на водещия самолет Юрий Осипович: “Времето беше мъгливо. Самолетът на л-т Плеханов летеше близо до нас – ту се издигаше по-високо, ту слизаше по-ниско. Понякога се изравняваше с нас крило до крило. Но внезапно облаците се сгъстиха и в кабината на самолета ни стана тъмно. Получихме команда от земята да продължим полета по прибори. Самолетът на л-т Плеханов се загуби от погледа ми. Внезапно прекъсна и радиовръзката. По-късно разбрахме, че самолетът на Плеханов е сполетян от трагичната участ.”

Фьодор Буров – бивш заместник-командир на ескадрилата, в която е летял л-т Плеханов, допълва картината: “Минаха 2-3 часа, след като самолетът на ст. л-т Лисничи се върна в базата, а от екипажа на л-т Плеханов – нито следа. Разбрахме, че се е случило непоправимото. След продължително летене в облаците и загуба на пространствена ориентация самолетът им се беше разбил.”

Кои са петимата съветски летци и какво се бе случило с тях?

За командира на екипажа на самолета л-т Борис Плеханов разказват, че бил опитен летец и винаги спокоен. Роден е в г. Саранск, Молдова. Щурманът на екипажа мл. л-т Иван Шкапин е роден през 1920 г. в селцето Димитровка – Киргизия. Два дни преди да загине, Шкапин пише в последното си писмо до своите родители: “София е хубав град, хората са дружелюбни. Бяхме в храма “Александър Невски”, който представлява внушителен паметник. Вчера вечерта се събрахме и заедно с нашия командир Плеханов попяхме и се повеселихме.” С-т Алексей Савелиевич е роден през 1921 г. в село Бащянка – Николаевска област. Той е радист на екипажа. Наричат го Моряка заради фланелките на сини и бели райета, които носи. Р-к Иван Казаков е борден стрелец и от всички той има може би най-интересната биография. Роден е в село Подберезники, Московска област, в семейство с девет деца. Иван още от юноша работи в колхоза. Първо пасе конете на стопанство, а после става тракторист. На фронта заминава още в първите дни на войната. Участва в боевете и на два пъти е раняван. Попада в плен, но успява да избяга. В немския тил милостив старец го укрива, а когато Казаков се посъвзел и раната позаздравяла, облича селски дрехи и се насочва към линията на фронта. Промъква се през гори, блата, избягва оживените местности и пътища. Това е краят на декември 1941 г., обяснява по-късно той пред военната комисия, която трябвало да го допусне за втори път до бойните редици. По пътя заболява от тиф, раните му се възпаляват. Една привечер попада отново в плен на немците. Изпращат го в болница за военнопленници. Съветски лекар успява да го излекува. Известно време се укрива, тъй като в болницата скрили, че той е здрав. Към това време части на Съветската армия освобождават болницата и Иван Казаков е пуснат в отпуск, за да се види с близките си. Дали му само няколко часа, затова не успява да зърне майка си. Авиомеханикът в екипажа – ст. с-т Михаил Степанов е роден през 1922 г. в село Уненкер, Читинска област. Той единствен от петимата се занимава със самолети преди войната. Завършил е техникум, членува в аероклуб. В редиците на армията е призован още в първите дни след нападението на хитлеристка Германия над родината му. На няколко пъти иска да го изпратят на фронта. Отговарят му, че най-напред е нужно да постъпи в авиационна школа.

На 26 септември 1944 г. е последният им полет. В резултат на неблагоприятните атмосферни условия и полет над непознати райони, самолетът им се разбива в местността “Орман баш”. Картината от тази самолетна катастрофа се допълва от разказите на очевидци – жители на селата Антон и Душанци.

Димитър Стойков Димитров от с. Антон: “Този ден вадехме картофи в района. Самолетът падна близо до нас, чу се силен гръм. Отидохме да видим какво стана. Като сега си спомням как един от екипажа лежеше по очи, друг бе със седалката си. На другия ден, след като откараха телата на летците, отидохме пак на мястото. Имаше и доста деца от с. Душанци. Заинтересуваха ни останките на разбилия се самолет. Взехме различни неща от него.”

Делка Стоянова Алмишева от с. Душанци: “Близо до нашата нива се разби самолетът – тогава там вадехме картофи. В началото се чу бучене на самолет, но от облаците нищо не се виждаше. След малко бученето се засили, после машината се показа изпод облаците и видяхме, че се върти и отива към земята. Брат ми, който е по-голям от мен, отиде на мястото на катастрофата. Видял е и телата на загиналите летци. Самолетът падна в нашата ливада. Една част от него се беше забила в земята. След няколко дни баща ми направи нещо като крик и извадихме доста неща – единия мотор, ламарини от тялото и крилата, една картечница. С волската кола закарахме всичко у дома. Дворът ни се напълни с останки от самолета. Той беше железар и от стоманените части направи за нас и на много хора от селото мотики, палешници за рало и плугове, други неща. Някои още ползваме. Частите, които семейството ни е запазило до днес, дарихме на музея в Пирдоп и читалището в Душанци. Нека останат за поколенията.”

Comments


About the Author



Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Back to Top ↑